Другата, селската България
11:34 30-06-2010
КАЛИН РУМЕНОВ
Що за сбърканяк трябва да си, че сбърканата ти пишка да е способна да се възбуди от стара баба. Толкова стара, че може да бъде сбъркана с некролог. Що за баба трябва да си, че когато няколкодневното ти внуче буквално затъне в лайната – да ги разбъркаш с пръчка, докато то спре да плаче. Трябва да си жител на Другата, селската България. В която важи правилото „Ние хора не ядем и единствено на готварска книга все още се различаваме от легендите в изродския жанр Чикатило и Ханибал Лектър”. В селската България няма серийни убийци, но има серийни убийства. Няма серийни изнасилвачи, но има сериен секс с надгробни паметници. Няма канибали, но по-скоро трябва да съжаляваме за липсата им. Тъй като единствено кухнята им вече е в състояние да предизвика състояние на обществена погнуса.
Майка почти убива новороденото си в кравешки обор, а в почтиубийството й помага сестра й. После изхвърлят почтитрупа в селския си кенеф, но понеже бебето не е съвсем умряло - започва да вдига лайнян шум и да надвиква кравите. Тогава баба му взема дървен кол и така успокоява детето, че то завинаги остава тихо и кротко. И никога повече не стресира млеконадоя.
Друга майка ражда на полето, а акушерка е 16-годишната й дъщеря. После двете изкопават дупка и заравят в нея бебето, защото (така казват) се е родило мъртво в полеви условия. Гробът обаче е плитък и след няколко литра дъжд се отваря.
В полунощ млад, прав, 20 и няколкогодишен циганин прониква в спалнята на стара, неприлично стара, почти вековна баба, а после прониква и в нея. На сутринта се връща на работа, за да продължи професионалните си занимания с овце и непрофесионалните с лоша домашна ракия. Която вероятно е замесена в убийството на овчарския нагон и не е смекчаващо ерекцията обстоятелство.
Това не е приказката за дъртата Пепеляшка и храбрия ебач. Това е бюлетинът с последните нечовешки и несензационни истории от Другата, селската България. Тя е толкова надалеч и толкова малка, че за нея почти нищо не се чува в Градската България. Където гражданите имат урбанистични притеснения, защото току-що са видели обесено неурбанизирано куче пред блока си. А на площада са се разминали с все още необесени урбанизирани гейове. В Градската България няма тоалетни на дупка и няма опасност от тях да проплаче полутруп. Няма и овчарско либидо, което се е заселило в граничната зона между геронтофилията и некрофилията. В Градската България проблемите с излишните животи и със сексуалните предпочитания вземат съвсем различни жертви.
Коефициентът на обществен потрес зависи от коефициента на урбанизация. Затова за Другата, селската България се пише с малки букви и с кратки изречения в градските вестници. Защото такива неща се случват само на село и пак там се заравят. Случват ги подчовеци, човекоподобни, завършени човешки боклуци, които обаче нямат скоро път към града. От тях се очаква да останат завинаги закрепостени на село и само там да се плодят, да заравят децата си в лайната и да разкрачват стари баби. После за малко да ги задържат, евентуално да ги освидетелстват, че малко не са наред, и след още малко да ги пуснат свободни по селския свят. Пак да пасат старици и да чукат овце. И пак да крият в лайната нежеланата си бременност.
Така и не разбираме каква е съдбата и маршрутите на изродите. А би трябвало да можем да следим в интернет свободното им придвижване до края на изродския им живот. Би трябвало да им инсталираме GPS софтуер, за да проверяваме във всеки един момент къде се намират, дали им се ходи по голяма нужда и дали спазват дистанция от бабите ни.
Национална домова книга за изроди – добре е да я направим и в нея да опишем народното творчество на Другата България. Фолклорът е машина за създаване на легенди, от които имаме нужда, за да се впечатляваме и страхуваме. Иначе от безразличие няма да разберем кога изродите са пристигнали в Градската България и са ни станали съседи. Кога са ни дошли вкъщи на гости, за да ползват тоалетната или някоя по-жива дупка.
