Заприличали сме на хора
дето вечно си губят ключа.
Няма да го намерим скоро
ОЩЕ сме безнадежден случай.
В това ни е неустоимия чар.
тихх
на Ели
Навярно след сълзата в очите наранени
съзрява ново чувство,навярно променени
ще се събудим утре,непомнещи за вчера
една спокойна сутрин,един живот на сцена
т.т.т
Благодаря на Ели, за Радой Ралин.Че света ще оцелее още някой ден е ясно, според мен.Неясен остава отговорът на моето послание да се видим в центъра на България.Само Муза си каза.Понякога липсата на отношение е по тягостна от самото отношение.Или както казваше един наш политик:Когато му дойде времето.
Ели,
Ти само стигни до Търново, след това нямаш грижа. :) *flower2* *flower1* *drink11*
Ели, казвал ли съм ти наскоро, че си прекрасна?
Аз не воювам Скорпи,аз обичам.Но ти благодаря,все пак.Имам едно лозе за прекопаване.Ще ти се обадя да помагаш.
Няма реакция на моя апел нито от колегите,нито от колежките.Тази тишина по темата ме притеснява.Може би летните почивки за започнали.
Не е ли малко тъжно Ели?Особено в петък вечер.
Аз съм много позитивно настроен.Без значение деня.Ти защо си зарита с бумащина.Дай да пишем ако трябва.Уффф, не питай, просто работа ... ! Мерси за желанието да помогнеш, но за жалост няма как ::)
ЦЕННОТО ВРЕМЕ НА ЗРЕЛОСТТА
(послание от Марио де Андраде - бразилски поет, писател музиколог)
„Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.
Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка. Подбира внимателно мига на поредния пир, предвкусва го, усеща с всяка своя клетка, до най-дълбоките фибри на организма си, сладостта на лакомствата.
Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат доникъде.
Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.
Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.
Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.
Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.
Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.
Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза…
Няма много лакомства в пакета…
Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.
Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство.
Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.
Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.
Искам да се обградя с хора, които знаят, как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израстнали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.
Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.
Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.
Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.
Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото, така или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?“
Преводът е направен от Марион Колева
Аз Елиза просто те обичам!
Триптих - Аз не съм...,Аз съм...,Ще съм... ([url]http://www.youtube.com/watch?v=-vgH8aFOjdw&feature=sub#[/url])
*flower2* *drink11*
Оня ден кръстИхми Натка
дан сиди такава,
ут куга са мота ф селу,
а па ими няма.
Попа личну я причИсти,
нафура и дади,
амен жезъл да цилуни,
ама са угади.
И я срещнахми сас кърпа
и сас нова фуста,
чи да оди жива здрава,
страс дан я напуска.
Туй кръщЕне ней кат други,
там край извур беши,
той Прокопи бя пу плуфки,
чи на Натка речи:
- Ади сабличи са булка,
ф извура далдисвай,
ас ши дода пудир малку,
вър са сапунисвай.
Бря, чи кату фърли дреи,
чи кат са испъна,
струна съща, тъй ви думам,
Попа чак са сгъна. Ни съй надал, чи такава
убус шму са блъсни,
са въртя и са пусука,
глътна сички песни.
И кат зяпна сас устата,
и на суу гълта,
бряя, запали му брадъта,
самудива пуста.
Ачи флязуха у извур,
бързу я прикръсти,
мъмра там ина мулитва,
гачи тъй прис пръсти.
Чи пубърза да излиза,
ф черква д`са прибира,
щоту Натка тъй гуреща,
чак вудъ завира.
Уттугис ни са пуказва
кращене да вожда,
ма клисаря си усети,
негу се прувожда :)
Избрах си тази тема за премиерата ... :) ;) дано ви хареса клипчето (малко е меланхолично, но пак ме е ударила славянската ми жилка! ;) :)
Тальков Игорь «Чистые пруды» БГ превод в more info ([url]http://www.youtube.com/watch?v=WoXeyfBXdpU#ws[/url])Цитат[url]http://www.youtube.com/watch?v=WoXeyfBXdpU&feature=player_embedded[/url]
Like *******************************
([url]http://animacii.net/images/stories/pictures/cvetq_bl/cvetq_bl_19/cuvtqsti_klonki.gif[/url])*drink4* :)
*flower2**drink4* :)
Когато боговете са смъртни - Радост Даскалова ([url]http://www.youtube.com/watch?v=JT8ttAnxkGk#ws[/url])
*drink4* *drink4* *drink4*
За да поддържам темичката ни
... отново, много силно стихотворение на любимата ми Радост ...
Ще ми бъдеш ли дом? Радост Даскалова ([url]http://www.youtube.com/watch?v=lEvL7aREqFo#ws[/url])
Тук съм. Винаги съм бил.
... да посъживя темичката ни ... с едно ново клипче. :)
Не ми се умира - Радост Даскалова ([url]http://www.youtube.com/watch?v=IFbOZgzqa6Q#ws[/url])
:) :) :)
... ще ми подариш звездичка, вместо цвете ...
Румяна Симова - Вечна любов ([url]http://www.youtube.com/watch?v=isXsJDEDMO0&feature=feedu#[/url])
:)*drink11*
Искате ли да си поговорим за източни вярвания? Интересно би ми било да разбера какво мислите за тях.
Аз не усещам носталгия или лошо настроение. Животът е прекрасен. Нали!
'' Никога не съм си задавал въпроса защо съм обичал и продължавам да обичам същите родители, въпреки че отдавна не съществуват на тоя свят. Но ще кажа, че аз заобичах още по-силно и сърдечно своите родители, когато те вече не бяха между живите. Защо?
Преди всичко чак сега, в моите зрели години, аз откривам какви са били тези хора и какво те са направили за мен. С цената на какво себеотрицание и саможертва.
Баща ми беше безнадеждно болен, на легло, когато реши да продаде един вол - всъщност единственият вол и единственото лозе, за да ме изпрати да уча. Той самият се нуждаеше от опора, от пари да си купува по-отбрани храни за своята болест, но дори и в такова състояние той не мислеше за себе си, а за мене. Даваше си вид на здрав, криеше под чергите зловещият оток на краката си и не даваше да се харчат „артък пари” за илачи и за доктори и по този начин сам съкрати малкото време за живот, което му оставаше.
Заради мене, по-точно заради моето учене, без което преспокойно можеше да минем и аз, и той, и всички.
Ако са живи
Аз бях тогава шестнадесетгодишен. Речи го сляп, за да различа дълбокото вълнение, когато се разделяше с лозето, което толкова обичаше, и вола, с който бе орал цели дванадесет години.
Направи го за мене, а пък аз не казах дори едно „Благодаря”. Това неказано „благодаря” и сега ще седи заседнало в моето гърло заедно с тежкото и тъжно чувство, че моят баща няма да го чуе ни-ко-га!
Завърших гимназия и вече се подсещах за това, което бе направил за мене баща ми, и се замислих за него с чувство на благодарност и съжаление, затова реших с първите спечелени пари да му купя ябълки, защото той имаше нужда от диетична храна, а ябълки в моето балканско село не се намираха. Ха да купя днеска, ха да купя утре, отлагах от днеска за утре, докато един пролетен ден получих известие, че баща ми през нощта починал... И тези некупени ябълки заседнаха в моето гърло и ме давят сега двайсет и повече години от смъртта на баща ми.
Същото беше и с майка ми. Тя имаше късмет да поживее повече от баща ми, дочака да „хвана служба”, да си направя къща. Дойде при мене да живее - в гората, а след това и в града - вече остаряла, свита в своето сукманче, дребна жена с ръце, заприличали от много работа на копита. Гледаше ме в очите и не можеше да се нарадва на зелената ми униформа с дъбови листа. Работата е там, че аз се вглеждах в нея рядко. Увлечен в залисията на службата, не усещах как минава времето и главно – как минава то, без да седна до майка си, да й кажа нещо радостно и хубаво. Срамувах ли се, стеснявах ли се?
И това е вярно: в селските семейства хората някога живееха строго и сурово. Бащите не викаха на майките по име, а им викаха „мари”. Никакви външни признаци на милост и нежност! В такава атмосфера израстнах и аз- научен да крия своите чувства. Аз обичах майка си, почитах я, ала криех чувствата си. Аз обичах майка си, почитах я, но нито веднъж не се обърнах към нея с „мила мамо” или „майчице”.
И тези неизказани думи заседнаха в моето гърло, ала няма вече кому да ги кажа. Мисля си с каква сладост и охота бих ги изрекъл, но мама я няма да ги чуе.
Затова ми се иска да кажа на всички, които имат още майки и бащи: обичайте ги, докато са живи, и непременно им го казвайте! Непременно! Защото утре може да е късно и тогава думите за благодарност и за обич, които не сте им казали, ще заседнат тежки и горчиви във вашите гърла и няма да има вече земна сила да ги махне!
Ако искате да купите ябълки на своите майки и бащи, не отлагайте нито миг. Ако искате да кажете „благодаря” - кажете го веднага, незабавно, защото следващият миг може да ви отнеме тази радост, вам и на вашите родители - завинаги!
Ето какво искам да кажа на тези, които още имат щастието да имат живи родители.”
Николай Хайтов
откъс от книгата " Шумки от габър"
премиерно, време беше за ново клипче :)
Хвърляй зара - Чарлз Буковски ([url]http://www.youtube.com/watch?v=3pg5ngUujVQ#ws[/url])
ако ще се опитваш, влизай с двата крака докрай,
влизай вътре докрай,
може да означава да не ядеш по 3 или 4 дни,
може да означава да измръзнеш на някоя пейка навън,
може да означава затвор,
може да означава подигравки,
гавра,
липса на приятели;
подаръкът ти е самотата,
всичко останало е само тест за твоята издръжливост.
*drink4*
Ето с какво ме посрещна Ели в този форум. Още веднъж Благодаря! Прекрасни сте всички.
Кръгче
* * *
Един японски автор от Х вeк попитал майка си:
кaквo сънуват cкитниците, мамо? Дали сънуват път или пък къща?
Мaйкa му, мъничка японка, се пипнала пo oкoтo и казала:
Сънуват пътя, кoйтo винаги ги връща.
Кръгче.
Людмил Станев
Радвам се, че дойде, радвам се, че си имаме тази тема и ... най-вече теб, Тих!
Надявам се да "пътуваме", но винаги по кръгчето ... по кръгчето ... да се събираме на едно място!
Да празнувамеее!
Тази година ще ти пожелая любовта ... *heart* ...
Много се радвам за Ели. Замислих се върху въпроса й дали си е струвало. Иде ми само един отговор- не се обръщай назад, нито втренчвай напред. Има само днес и сега. Да празнуваме, защото самият живот е един празник.
Тихх
Премиерно! :)
Писмо без бутилка - Радост Даскалова ([url]http://www.youtube.com/watch?v=TFEdlLZ_btQ#ws[/url])
:) :) :)
Закъсня.
Нищо.
Днес е сега.
Фло,
Много ти се радвам! :)
*drink11*
Белите бели на Били Белята
В средата на града имаше една градина.
А в средата на градината - къща.
От зелени каменни плочи беше покривът й, а под него живееше Два Три Зъба.
Никой не знаеше какво точно има в градината, защото зад високия зид растяха тополи, които си говореха с облаците и, даже ако по улицата минеше великан и се повдигнеше на пръсти, нямаше да може да надникне отвъд. Защото един великан, колкото и да е велик и великолепен, вее пак не може да стигне облаците.
Виж, друга работа щеше да бъде, ако се появеше джудже. То можеше да яхне някоя пеперуда и да мине оттатък оградата.
Но джуджета нямаше. Те се бяха изпокрили в страниците на книгите, защото се страхуваха да не ги блъсне някоя кола..
Нямаше и пеперуди. Нито една пеперуда, защото пеперудите обичат слънцето и поляните, а градът беше мрачен. Комините непрекъснато пушеха и цапаха небето с чернилка и затова слънцето много рядко навестяваше града. Точно тогава хората виждаха Два Три Зъба, който намръщен въртеше педалите на велосипеда си, стиснал под мишница чадър. А зад гърба му се клатушкаше великанска кошница с капаци.
- Сигурно отглежда мечки за цирка - мислеха децата и подтичваха зад него, но Два Три Зъба натискаше педалите и изчезваше зад завоя неизвестно къде, а после се връщаше по същия път и децата бяха сигурни, че ей сега, ей сега, като си влезе в къщи, ще нахрани мечките с мед и гъби и после ще започне да ги дресира.
Но Два Три Зъба залостваше здраво вратата и се прибираше.
Сядаше мрачен пред масата и отваряше кошницата.. И в нея ой/ ой! ой! нямаше нито мечки, нито буркани с мед, нито гъби. Хартия имаше там - разноцветни и пъстри, шарени и писани рола хартия. Два Три Зъба ги слагаше на масата и започваше да майстори. Правеше изкуствени цветя.
- Хората не поглеждат цветята, направени от хартия - казваше си Два Три Зъба. - А забравят, че всяко книжно цвете ще спаси едно истинско цвете от смърт.
И се намръщваше, щом погледнеше навън.
Вън виждаше градината - запустяла и повяхнала - и си казваше, че вече няма нужда от изкуствени цветя. Защото и истински няма.
Но един ден, както работеше на масата, усети нещо странно. Замириса му на свежа земя, току-що разкопана, и на зюмбюл, цъфнал в лехата. Това не беше се случвало много отдавна и той стана неспокоен.
После слезе бързо в градината. И още на втората крачка зърна момиченце - зелено като скакалец, а едното му рамо сякаш потопено в слънце.
-Здравей! - рече то и се подпря на мъничка мотика.
- Уф! - изпъшка Два Три Зъба и махна от ушите си по едно бяло топче.
- Там защо имаш памук? - удиви се зеленото момиченце.
- Навън ужасно бръмчат коли и камиони - рече Два Три Зъба. - И не мога да работя. Затова! А ти коя си?
- Аз съм най-добрият приятел на мотиката, - усмихна се момиченцето. - А пък тя е най-добрият приятел на Били. - Тя погали нежно мотиката. - Ти имаш ли си приятел?
- Имах, - рече Два Три Зъба. - Но после слънцето изчезна зад пушеците и го подарих на един минаващ циганин. Нали виждаш - градината вече няма нужда от мотика.
- Има, има! - оживи се момиченцето и, като се наведе, започна да копае.
- Я си отивай! - рече строго Два Три Зъба. - Тука ще ми направиш билион бели.
- Бре! - удиви се момиченцето. - Ти откъде знаеш как се казвам?
- Не знам! - вдигна рамене Два Три Зъба. - Какво ти е името?
- Много просто - Били Белята. Били - от билион, което е много повече от милион. А Беля значи пакост. Билион Пакости, или по-просто - Били Белята. Приятно ми е!
И Били Белята приклекна, направи поклон и подаде ръка.
- Ох, ох! - рече Два Три Зъба. - Много здраво стискаш!
- Силна съм, защото непрекъснато се упражнявам с моя приятел - каза тя и отново хвана мотиката.
- Не прави бели в градината, Били! - рече Два Три Зъба и помрачня като небето. - По-добре си отивай, защото нямам време да се разправям с тебе.
- Какво нямаш? - запита Белята и се облегна на Най-Добрия Приятел на Били.
- Време! Работя у дома и не мога да се занимавам с разни безсмислени работи. Сама виждаш - няма слънце! А щом няма слънце, какво да правя в градината?
- А ти защо си така мрачен постоянно? - Ей тъй! - рече Два Три Зъба. - Не разбираш ли, че тук по-рано растяха хиляди цветя. Милиони, билиони и трилиони. После навън започнаха да пушат комините. Запушиха. И запушиха небето. Няма въздух, цветята не могат да дишат и аз се прибрах в къщи, седнах пред масата и си запуших ушите с памук.
- Там какво правиш? - наостри уши Били Белята и спря да копае.
- Изкуствени цветя. После ги подарявам на хората. За да не късат истинските. А сега, като няма вече истински, не виждам никакъв смисъл...
Два Три зъба наведе глава и на Белята й се стори, че плаче.
- Ехехееее! - викна тя. - Голям си, пък плачеш! Как се казваш?
- Два Три Зъба! - рече Два Три Зъба.
- Две Три Сълзи - поправи го тя. - Щом плачеш, не те уважавам.
И отново започна да копае. Обърна му гръб и полекичка се отдалечи от него, като размахваше най-добрия си приятел.
След малко се зачу песен. Тя идваше от дъното на градината - там, където Били Белята размахваше мотиката. Песента се въртеше около клоните, после се спусна надолу като ситна зелена мъгла и застла сухата земя. И бучките пръст се раздвижиха, а песента вече стигаше зида и го прескачаше:
Слънцето на небето не залязва,
докато аз пея
и ям портокали и банани
и докато се прибера в къщи да спя,
*
слънцето не залязва.
Такава беше песента, която пееше Били Белята в дъното на градината, Два Три Зъба я слушаше, а под краката му земята се движеше като жива. Той с ужас си помисли, че всеки момент може да стане нещо катастрофално. Или земетресение, или...
- Ами ако изригне някой вулкан! - рече си той и точно в този момент се чу страшен трясък.
Всичко наоколо се разклати. Два Три Зъба видя въздуха как се напука на хиляди зелени парченца. Тогава падна. Навири крака като бръмбар и в ужас затвори очи.
- Ставай! - извика някой зад него и той плахо погледна. И веднага зърна много ярко слънце в средата на синьо небе. Заслепен, отново затвори очи. После несмело отвори пак едното, после другото. Малко встрани от слънцето видя Били Белята, която намусено му подаваше ръка.
- Какво се случи? - запита той и се изправи.
- Направих беля - отвърна мрачно Били. - Пях по-силно, отколкото трябва, и пролетта се пукна с ужасен трясък. Даже си помислих, че може да се е пръснала.
- А няма ли земетресение?
- Тц! - каза Белята и облиза устни. После нарами мотиката и си тръгна.
- Хей, почакай! - завика Два Три Зъба и хукна след нея. - Ами слънцето?
- Какво слънцето? - попита тя, без да се обръща.
- То ще залезе пак и градината ще увехне.
- Ами! - рече Белята и го погледна с бадемовите си очи. - Ти не чу ли песента?
- Да - сети се Два Три Зъба и, докато Били Белята се смаляваше в дъното на градината, той яхна велосипеда.
Малко по-късно хората го видяха да се прибира с лъскава мотика на рамо. Върти педалите, мотиката бляска като бръснач на слънцето, а зад него се носи песен:
Слънцето на небето не залязва,
докато аз пея
и ям портокали и банани
и докато се прибера в къщи да спя,
слънцето не залязва...
Много скоро след това в града се появиха пеперуди. Някои казваха, че ги водело джудже, яхнало златна пеперуда. Джуджето нямало брада и било облечено в зелени дрехи. А единият му ръкав - жълт, сякаш слънце го целува по рамото.
:)
--------------------------------------------------------------------------------
Утре са ПРОШКИ!!!
Не мога да не споделя нещо, което ме разчувства до сълзи - съобщение от моята майка на скайп: "Nade, utre e Sirni Zagovezni - den na pro6kite. Da pomolim Gospod Bog da ni prosti vsi4ki gre6ki - volni i nevolni! Molja te da mi prosti6 vsi4ko s koeto sam te naranila a ot men prsteno da ti e! Bog da e vinagi s teb i da ti nosi mnogo zdrave uspechi i 6tastie!!!"
Кръпки - Елена Денева ([url]http://www.youtube.com/watch?v=QcvtRCSyiVg#[/url])
само да вметна, че майка ми е на 64 години, а да пише така /поради липса на кирилица/ но с 6-ци, вместо "ш" и 4-ки, вместо "ч" я научи сина ми! 8) аз не съм правила това!!!
Прекрасно житие, Елиза. След странстване по далечния изток съм отново тук, зареден с източна мъдрост и космическа любов. Радва ме, че не оставяте огъня на духовността да угасне. Поне тук.
Тихх
([url]http://a8.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/s320x320/428979_10150629896667992_703447991_9310879_30924791_n.jpg[/url])
Писмо до Господ
Здравей, Господи.
Аз живея назаем
в един град
точно под Южния Кръст,
И поделям стотина квадрата (три стаи)
с още доста народ (г.з до г.з).
Да, прибирам се рядко.
Все размахвам крилете
със надежда да литна
като тебе и аз,
Да получа признание от снахата и зетя,
да се чуе в ефир и моят глас.
Ала все не успявам.
Имам олово в краката.
Вкоренена съм сякаш във тази земя.
Ревматично-артритни се свиват крилата.
И назаем живея. И длъжник ще умра.
Чух, че щедър си бил щом поискаш.
И изсипваш с торбите безброй благинки –
на управници, шмекери и киноартистки...
Даром. Не след горещи молби.
Ти недей да си мислиш, че им завиждам
(опАзил си ме, Боже, от завист до днес)...
Най-невинно така просто аз си разпитвам...
И очаквам ответа Ти със нескрит интерес.
Аз живея по твоите строги закони.
Всеки залък със ближни деля,
не крада, не убивам и винаги гоня
Нечестивия още щом го съзра.
И не искам да бъда мирянка досадна
(ти си моят свидетел за това),
Но съмнения разни у мен се пораждат...
Сякаш имаш си, Боже, любими чеда.
И не всички са равни пред Тебе,
Пред Великия Мъдър Пастир.
Едни бъхтат до лудост за хлЕба,
Други тънат в разкош - „бей гиби“..
Това е, Господи. Зная, ти си всесилен.
Можеш в миг да ме смачкаш като блудна муха...
Да ти кажа ли нещо? Май съм се уморила...
Не ми пука дори дали ще умра.
Сбогом, Боже! Прости ми, че съм толкова грешна,
че създал си ме с някакъв много фатален дефект...
Че съм мислеща, искрена и безскрупулно честна.
Сбогом, Господи. Съжалявам, че не съм твой човек.
автор: osi4kata
има "мъжки момичета", не защото носят панталони, има мъжки момичета, защото имат бащи, които НОСЯТ ПАНТАЛОНИ!
днес, баща ми можеше да бъде на 66, згубих го на 63 ... не го преживях! липсва ми! макар да знам, как би искал да СЪМ, не СЪМ! но ...
Елиф Шафак: "Баба ми лекуваше брадавиците, като ги ограждаше с кръг от черно мястило. От нея научих този ценен урок, че ако искаш да разрушиш нещо в този живот, брадавица, пъпка или нечия душа, е достатъчно да го заградиш с дебели стени. Ще изсъхне вътре. Всички ние, родени в едно семейство, нация или класа, рушейки мостовете към различните от нас, поемаме риска да изсъхнем отвътре, да се изродим неусетно. Бидейки дълго вътре в нашите културни каквиди, сме заплашени въображението ни да се свие, сърцата ни да се стопят, човечността ни да увехне. Приятелите, съседите, колегите, семействата, ако всички тези хора от нашия вътрешен кръг приличат на нас, значи сме заобиколени от нашия огледален образ, а това не спомага за развитието ни."
Встрани до кладенеца имаше развалини от стара каменна стена. На следната вечер, когато се върнах след работа, видях още отдалеч моя малък принц седнал горе на развалините провесил нозе. И го чух, като казваше:
— Та не си ли спомняш? То не е точно тук!
И сигурно някой друг глас му се обади, защото той отвърна:
— Да! Да! Денят е този, но мястото не е това…
Продължих да вървя към стената. Все така не виждах, нито чувах някого. Но малкият принц отново отвърна:
— … Разбира се. Ще видиш де започват следите ми в пясъка. Ще трябва само да ме почакаш там. Аз ще дойда тая нощ.
Аз бях на двадесет метра от стената и все тъй не виждах нищо.
След кратко мълчание малкият принц продължи:
— Имаш ли хубава отрова? Уверена ли си, че няма да ме накараш да се мъча дълго?
Спрях със свито сърце, но все още не можех да разбера.
— Сега отивай си — каза той — … искам да сляза.
([url]http://haripetrov.com/chitanka/site/content/img/08/2102/petit-prince-40.jpg[/url])
Тогава и аз сам наведох очи към подножието на стената и подскочих! Там, насочена към малкия принц, се бе изправила една от ония жълти змии, които умъртвяват човека в тридесет секунди. Бъркайки в джоба, за да измъкна револвера си, аз хукнах, но от шума на стъпките ми змията тихичко се плъзна по пясъка, като ручейче, което замира, и без много да бърза, мушна се с лек металичен звук между два камъка.
Стигнах до стената точно навреме, за да мога да взема на ръце моя мъничък принц, бял като сняг.
— Каква е тая работа? Сега разговаряш със змиите!
Развих златното му шалче, което той постоянно носеше. Намокрих слепите му очи и го накарах да пие вода. И не смеех да го попитам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около шията ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на умиращо птиче, ударено с пушка. Той ми каза:
— Доволен съм, че си разбрал в какво се състои повредата на машината ти. Сега ще можеш да си отидеш у вас…
— Отде знаеш?
Аз тъкмо смятах да му кажа, че въпреки всяко очакване бях успял да поправя повредата.
Той не отговори на въпроса ми, но добави;
— И аз също тъй днес се връщам в къщи. — Сетне каза тъжно:
— То е много по-далеч… много по-мъчно…
Чувствувах ясно, че ставаше нещо необикновено.
Стисках го в прегръдките си като малко дете и все пак струваше ми се, че той се изплъзва от мене, смъква се отвесно в някаква пропаст и аз не мога да сторя нищо, за да го задържа…
Погледът му бе сериозен, зареян много надалеч.
— Аз имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника…
И се усмихна тъжно.
Аз чаках дълго. Усещах, че той постепенно се затопля.
— Мило мое, тебе те беше страх…
Него, разбира се, го беше страх, но той се засмя тихичко:
— Довечера много повече ще ме е страх…
Отново се усетих смразен от усещането на нещо непоправимо. И разбрах, че не можех да понеса мисълта — да не чуя никога вече тоя смях. За мене той беше като извор в пустинята.
— Мило мое, искам да те чувам да се смееш още… Но той ми каза:
— Тая нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, дето паднах миналата година…
— Мило мое, нали всичко това — змията, срещата и звездата — е само лош сън…
Но той не отговори на въпроса ми. Той ми каза:
— Същественото не се вижда с очи…
— Разбира се…
— То е — както с цветчето. Ако обичаш някое цветче, което се намира на някоя звезда, приятно е да гледаш нощем небето. Всички звезди са цъфнали цветя.
— Разбира се…
— То е — както бе с водата. Водата, която ти ми даде да пия, беше като музика поради чекръка и въжето… помниш ли… тя беше хубава вода.
— Разбира се…
— Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди… Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…
Той пак се засмя.
— Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!
— Тъкмо това ще бъде моят подарък… както бе с водата…
— Какво искаш да кажеш?
— Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват — звездите са пътеводители. За други — те са само малки светлинки. За трети, които са учени — те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти — ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма…
— Какво искаш да кажеш?
— Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
И той пак се засмя.
— И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само за да ти бъде приятно… И твоите приятели много ще се чудят, когато видят, че се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: „Да, звездите винаги ме карат да се смея!“ И те ще те помислят за побъркан. Аз ще ти изиграя един много лош номер…
И пак се разсмя.
— Все едно, че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета, които знаят да се смеят…
И отново се разсмя. Сетне стана сериозен.
— Тая нощ… виж какво… недей дохожда.
— Аз няма да се отделя от тебе.
— Аз ще изглеждам, като че нещо ме боли… ще изглеждам — като че умирам. Така става. Недей дохожда да гледаш това, не е необходимо.
— Аз няма да се отделя от тебе. Но той беше угрижен.
— Казвам ти го… заради змията. Не бива да те ухапе… Змиите са лоши. Те могат да хапят ей така — за удоволствие…
— Аз няма да се отделя от тебе. Но той се успокои.
— Но те пък имат отрова само за едно ухапване…
Тая нощ аз не видях кога е тръгнал. Той се бе измъкнал безшумно. Когато можах да го настигна, той вървеше решително и бързо. Той ми каза само:
— А, ти си бил тука…
И ме хвана за ръката. Но все още нещо го измъчваше.
— Ти сгреши, че дойде. Ще ти бъде мъчно. Аз ще приличам на умрял, но то няма да е вярно…..
Аз мълчах.
— Разбираш ли. Много е далеч. Аз не мога да занеса там това тяло. То е много тежко.
Аз мълчах.
— Но то ще бъде като стара, изпразнена черупка. В старите празни черупки няма нищо тъжно…
Аз мълчах.
Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:
— Знаеш ли, то ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък… Всички звезди ще ми дават вода — да пия…
Аз мълчах.
— То ще бъде много весело! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извори…
Сега и той млъкна, защото плачеше…
— Тук е. Остави ме да пристъпя сам една крачка… И седна, защото го бе страх.
([url]http://haripetrov.com/chitanka/site/content/img/08/2102/petit-prince-41.jpg[/url])
След това каза:
— Знаеш ли… моето цветче… аз съм отговорен за него! И то е толкова слабо! И толкова простодушие То има четири нищожни бодли, за да го закрилят срещу целия свят…
Аз седнах, защото не можех повече да стоя прав. Той каза:
— Ето… Това е всичко…
Подвоуми се малко и сетне стана. Пристъпи една крачка. Аз не можех да помръдна.
Само нещо като жълта мълния блесна до глезена му — и нищо друго. Един миг той остана неподвижен. Не извика. Падна полекичка, както падат дървесата. Поради пясъка нямаше дори и шум.
*heart*
Ако едното крило на птицата е волята, другото е смирението. Нужни са и двете за да лети.
Понякога нещата не се случват както ни се иска и е нужна не ярост, а смирение за да надделее хармонията в нас.
Във всеки човек има мъжко и женско начало. Той преценява във всеки момент, на кое от тях да даде предимство според ситуацията.
Истинската молитва е състоянието на любов.
Интересна работа - и днес нямам рожден ден. Не, че настоявам де, но малко тържественост никога не вреди. Като се замисля колко дълго нямам празник и ми иде да си го измисля. Защо пък не? Някои по- умни, цели трагедии измислят. И им се получава. А казват, че нашите трагедии били без антракт. Знам ли?
Поздрави от Китай. Радвате ме като не спирате да мечтаете.
Тих
Надпис от 1692г.
Върви кротко сред шума и бързината и помни какъв покой може да има в тишината! Доколкото е възможно,без да предаваш себе си,бъди в добри отношения с другите! Изказвай своята истина тихо и ясно и се вслушвай в другите, дори да са глупави и невежи, те също имат своя история!
Избягвай шумните и агресивни хора,те нарушавт душевното равновесие!
Ако сравняваш себе си с други, можеш да станеш суетен и зъл, тъй като винаги ще има по-велики и по-нищожни хора от теб самия.
Радвай се на това, което постигаш, а така също и на всичко което замисляш!
Интересувай се за своето собствено развитие, макар и скромно, то е истинско богатство в променливостта на Съдбата!
Бъди внимателен в работата си, защото светът е пълен с измама, но нека това не те прави сляп за добродетелите, които съществуват!
Много хора се борят в името на високи идеали и навсякъде светът е пълен с героизъм.
Бъди себе си!
И не се преструвай,че обичаш! Нито пък се отнасяй цинично към любовта, защото въпреки сухите анализи и безпощадната трезвост към илюзии, тя е многолетна като тревата.
Приеми с достойнство мъдростта на годините!
Благосклонно се прощавай с младостта!
Възпитавай сила на Духа, за да те предпази при внезапно нещастие!
Но не измъчвай себе си!
Не страдай от илюзии!
Много страхове са родени от умора и самота. С мярка щади себе си! Ти си дете на Вселената, не по-малко от дърветата и звездите...
Ти имаш право да бъдеш Тук и Сега.
И все едно дали ти е ясно или не, без съмнение, Животът ти тече по своите си закони, както трябва да бъде. Следователно-бъди в мир с Бог, какъвто и да си мислиш, че е Той и каквито и да са твоите усилия и стремления, сред крещящия хаос на живота,живей в мир с Душата си!
С целия си фалшив и непосилен труд и разбити мечти – все пак светът е красив!
Бори се,да бъдеш щастлив!
Надпис в църквата”Св.Пол”, Балтимор,1692 г.
Днес имам рожден ден и макар да съм зад океана ви благодаря, че ви има, толкова различно красиви. Щастлив съм, че съдбата е пожелала да се родя в един ден с моя кумир - Джон Ленън. Един музикант, написал и изпял Imagine и толкова песни променили света, останал завинаги в сърцата на милиони и в мен.. Днес ще отида на скромния му паметник в сентръл парк, където е обичал да ходи с Йоко Оно. Ще го прегърна за да му кажа, че в сърцето ми той винаги ще живее.
Тих
Както обещах бях там.
И вие бяхте.
[url]http://db.tt/tgngtVJI[/url] ([url]http://db.tt/tgngtVJI[/url])
Тих
Както обещах бях там.
И вие бяхте.
[url]http://db.tt/tgngtVJI[/url] ([url]http://db.tt/tgngtVJI[/url])
Тих
Новичкото ни клипче, отново в тандем с Радост! *flower1* *flower1* *flower1*
Този дъжд ме обича - Радост Даскалова ([url]http://www.youtube.com/watch?v=VVJH7ftoy60#ws[/url])
"Ако имах дрехи извезани в рая, с дневна безбрежност, с вечерна омая, бих постлал ги с любов да минеш по тях. Но бидейки беден имам само мечти. И тях ти постилам. Стъпвай леко, защото това са моите мечти!" Йеитс
Много ме радвате когато публикувате стихове. Тази скромна темичка, създадена от още по-скромната ми персона преди години, има толкова голямо сърце, способно да побере всички прекрасни стихчета на земята. Не се уморявайте да споделяте.
Тих
Лъжовен е този свят, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето ...
Мой нежен български народ ... Мой нещастен български народ, заради страданието ти, поклон за това.
Ако няма сол, има сълзи и от тях ще я добием, но когато няма вяра, тогава ще е страшно!
Аз ще ви обичам!
Спомнете си, че някой, някъде ви обича ...
Поклон!
Георги Калоянчев изпит по немски език ([url]http://www.youtube.com/watch?v=h5l8Da1JnOs#[/url])
с поздравче, за целия табор! :) *drink1* *drink1* *drink1*
[url]http://www.youtube.com/watch?v=Kq6S_xDx9es[/url] ([url]http://www.youtube.com/watch?v=Kq6S_xDx9es[/url])
с поздравче, за целия табор! :) *drink1* *drink1* *drink1*
[url]http://www.youtube.com/watch?v=Kq6S_xDx9es[/url] ([url]http://www.youtube.com/watch?v=Kq6S_xDx9es[/url])
... циганското *heart* пламна ... или не е угасвало ... :)
*flower1* *flower1* *flower1* *drink4* *drink4* *drink4* *flower1* *flower1* *flower1*
"Внимание: тази тема не е активна от 120 дни.
Може да продължиш с отговора си или да създадеш нова тема."
Поздравче за всички с най-новото ми клипче, и... отново на сцената! *flower1* *flower1* *flower1* *heart* *heart* *heart*