Икономиката има нужда не от "стимули", а от фалитиhttp://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=6764§ionid=5&id=0001001Удивително е как в тази криза на свръхпотреблението, свръхкредитирането, прекалено ниска ликвидност идеята на правителството за "стимули" е да насърчи хората за още повече потребление, още повече вземане назаем и още по-ниска ликвидностХари Бинсуенгър
Няма такова нещо като "стимул" за икономиката. Най-близкото до него в реалния живот би било намаляване на правителствения контрол и обирджийство: дерегулация и съкращаване на разходите. Но дори и това не са "стимули", а ограничаване на разрушението. Ако на всеки час ви източвам по четвърт литър кръв и после реша да намаля наполовина количеството, това не означава, че ви давам "стимул". Ако завържа ръцете и краката ви и после отвържа единия крак, това също не е някакъв "стимул".
Но в момента не се предлага, нито дори се обсъжда подобно ограничаване на щетите. (Само да отбележа, че намаляването на данъците не е дори ограничение на щетите, ако не е съпроводено със съкращаване на разходите. То може да се сравни само с промяна на мястото, от което ви източват кръвта).
Това, което сега наричат "икономически стимул" (спасителен план за икономиката), всъщност е коктейл от програми за увеличаване на щетите
При него ви завързват ръцете и краката, започват да ви източват кръвта, бият ви доза адреналин, за да започнете да се тресете и кръвта ви да изтича по-бързо.
"Стимулационният" пакет е основан на консуматорската идея, че харченето създава богатство. Но разходите само пренасят богатството, всъщност то се създава чрез производство. Нито купуването, нито продаването създават стоки. За да представлява богатство, продуктът трябва да бъде повече от някаква вещ, той трябва да е нещо, което купувачите ценят.
Кейнсианската (консуматорска) икономика твърди, че харченето може да създаде богатство, когато съществуват свободни фактори на производството - безработни хора и предприятия с огромен неизползван капацитет. Кейсианците обясняват: "Ако тези хора работеха и заводите употребяваха неизползвана техника, щяха да се произвеждат повече продукти". В известен смисъл тезата е вярна, но тя пренебрегва нещо важно - по каква причина капацитетът на предприятията не е натоварен? За това има причина и тя не е, че хората са полудели (а само правителствените служители са останали с ума си).
Аз, например, се опитвам да харча по-малко, защото не мога да си позволя да харча колкото преди кризата. Какво е кейнсианското решение в тази ситуация? Да ме накарат да си мисля, че мога да си позволя повече, отколкото реално мога. Да се печатат нови пари без покритие и да ми се дадат, за да си мисля, че мога да си позволя отново да купувам много. До степен, в която "стимулиращият" пакет от мерки раздава инфлационни пари на потребителите и се опитва
да ги накара да правят покупки, които реално не могат да си позволят
Сега нека погледнем на нещата от гледна точка на бизнеса. Част от производствените мощности на производител на автомобили стои ненатоварена. Защо? Защото той преценява, че не може да печели, като използва тези мощности за производство на автомобили. "Стимулационното" решение е да го накараме да си мисли, че има търсене за тези коли, така че те да започнат да ги произвеждат. А заводът трябва да работи, защото се предполага, че потребителите ще бъдат накарани да мислят, че могат да си позволят да си купуват нови коли.
Но теорията на двойната заблуда не работи
В реалността промени няма. Има само илюзия, създадена от изсипаните отгоре пари. Потребителите всъщност не могат да си позволят да купуват коли и реалните печалби на автопроизводителите не са по-високи, отколкото са били преди. Да, номиналните приходи на автопроизводителите в долари нарастват, но това не са реалните им постъпления. А и разходите им нарастват заради циркулирането на новоотпечатани пари в системата.
За онези, които са подмамени от инфлацията, нетният резултат в реално (а не доларово) изражение е, че те правят покупки, които не могат да си позволят, а производителите са подмамени да произвеждат на загуба.
Реалното финансово състояние на потребителите се свива, защото реалното богатство е свързано с тяхната йерархия на ценности. Да предположим, че според моята ценностна система е по-важно да имам компютър пред това да притежавам телевизор с висока разделителна способност. Ако бъда подмамен от "стимулационния" пакет от спасителни мерки, аз ще реша, че мога да си позволя и двете. Затова си ги купувам. Но в същото време цените започват да се покачват и аз установявам, че не мога да си позволя да си плащам наема - който е доста преди компютъра и телевизора в скалата на ценностите ми. Така че сега ще трябва да си опаковам компютъра и телевизора и да се пренеса с тях в по-малко жилище. Ако не се бях оставил да ме измамят какво мога и какво не мога да си позволя, щях да си купя компютър, нямаше да взема телевизор и щях да си остана в настоящото жилище.
Нетният резултат? Като съм се оставил да ме излъжат да си купя и телевизор, и компютър, заживявам по-зле, отколкото щях да бъда, ако си бях останал в жилището с нов компютър и стария телевизор.
Същото се отнася и до бизнеса. Ако той се остави да го подмамят да вкара в експлоатация свободните си мощности, ще бъде в по-лоша позиция, отколкото ако осъзнае, че увеличените доларови приходи на практика не са повече от предишните приходи и че разходите се увеличават, а успоредно с тях - и лихвите по кредитите.
Преживяхме всичко това през 70-те години на миналия век. Но това е твърде отдавна за прагматиците, които виждат само конкретни неща.
И още нещо. Харчат се спестявания. И важното тук не е самото харчене, а
за какво се харчи - за производство или за потребление?
Парите, похарчени за потребление, са загубени от гледна точка на създаване на богатство. Купуваш си хляб и го изяждаш. Ако спестиш пари, ти ги инвестираш, защото банката ще отпусне кредит на хлебаря. А това означава, че се харчи за производство - да речем за заплати на служителите в хлебопекарната, които на свой ред купуват хляб. И го изяждат. Но хлябът, изяден от работник в пекарната, е заплащане за неговия труд, който създава хляба. А ти получаваш лихва върху печалбата. И в двата случая се харчат пари за хляб, който се изяжда - въпросът е дали хлябът ще подпомогне работника да произвежда повече хляб, отколкото изяжда, или хлябът е изяден, без да се произведе повече. Продуктивните разходи създават печалба, а разходите за консумация само потребяват продуктите.
В което няма нищо лошо, разбира се. Ние ги произвеждаме, за да ги употребяваме за собствено удоволствие. Но според школата на консуматорите спестяванията изобщо не се харчат. Последователите й, сред които са всички, които обитават и говорят в публичното пространство днес, си представят, че спестяванията стоят под дюшеците. Всъщност те се инвестират в производство.
Удивително е как в тази криза, която е криза на свръхпотреблението, свръхкредитирането, прекалено ниска ликвидност, идеята на правителството за "стимули" е да насърчи хората за още повече потребление, още повече вземане назаем и още по-ниска ликвидност. А особено удивително е, че всички тези проблеми са добре известни и добре обяснени от всички класически икономисти от Адам Смит насам.
За възстановяването си икономиката се нуждае не от химерата на "стимулите", а от връщане към реалността. А това означава фалити, фалити, фалити. Всъщност "стимулиращите" програми за икономиката целят да предотвратят именно фалитите.