Ще доживея до лятото. А сега - февруари е стръмен,
и градът се задъхва, подхлъзва, пълзи към върха му.
Зъзнат крехки звезди в заледените мъртви фонтани,
и пияните рижи мъже ми напомнят баща ми.
Сякаш люта война - зима в пустите плажове шета,
като склад за шинели е разбъркано, сиво морето;
мълком призрачни кораби в хоризонта настръхнал
потъват,
дърпат чайките мократа мърша, на кръст я
разпъват...
Ще доживея до лятото... Знам си колко това ще ми
струва.
А навън февруари - бяла примка за мене сънува.
Бог да пази звездите в заледените мъртви фонтани
и мъжете, които така ми напомнят баща ми!
Разточително-кратко сме млади, и имаме вяра,
унизително-дълго я носим по разни пазари;
милиарди самотници - колко тъжни надежди лелеем,
как мъчително трудно решаваме - да оцелеем!
Затова посред зимата, свела ледени устни над мене,
посред тази случайна, съчинена без обич вселена;
пред звездите трошливи в заледените, мъртви фонтани,
и пред мъжете, които така ми напомнят баща ми -
аз повтарям, повтарям на себе си, и в плача си се смея:
ще доживея до лятото... Ще доживея!
Стихове: Валентина Радинска "Кардиограма"
