'' Никога не съм си задавал въпроса защо съм обичал и продължавам да обичам същите родители, въпреки че отдавна не съществуват на тоя свят. Но ще кажа, че аз заобичах още по-силно и сърдечно своите родители, когато те вече не бяха между живите. Защо?
Преди всичко чак сега, в моите зрели години, аз откривам какви са били тези хора и какво те са направили за мен. С цената на какво себеотрицание и саможертва.
Баща ми беше безнадеждно болен, на легло, когато реши да продаде един вол - всъщност единственият вол и единственото лозе, за да ме изпрати да уча. Той самият се нуждаеше от опора, от пари да си купува по-отбрани храни за своята болест, но дори и в такова състояние той не мислеше за себе си, а за мене. Даваше си вид на здрав, криеше под чергите зловещият оток на краката си и не даваше да се харчат „артък пари” за илачи и за доктори и по този начин сам съкрати малкото време за живот, което му оставаше.
Заради мене, по-точно заради моето учене, без което преспокойно можеше да минем и аз, и той, и всички.
Ако са живи
Аз бях тогава шестнадесетгодишен. Речи го сляп, за да различа дълбокото вълнение, когато се разделяше с лозето, което толкова обичаше, и вола, с който бе орал цели дванадесет години.
Направи го за мене, а пък аз не казах дори едно „Благодаря”. Това неказано „благодаря” и сега ще седи заседнало в моето гърло заедно с тежкото и тъжно чувство, че моят баща няма да го чуе ни-ко-га!
Завърших гимназия и вече се подсещах за това, което бе направил за мене баща ми, и се замислих за него с чувство на благодарност и съжаление, затова реших с първите спечелени пари да му купя ябълки, защото той имаше нужда от диетична храна, а ябълки в моето балканско село не се намираха. Ха да купя днеска, ха да купя утре, отлагах от днеска за утре, докато един пролетен ден получих известие, че баща ми през нощта починал... И тези некупени ябълки заседнаха в моето гърло и ме давят сега двайсет и повече години от смъртта на баща ми.
Същото беше и с майка ми. Тя имаше късмет да поживее повече от баща ми, дочака да „хвана служба”, да си направя къща. Дойде при мене да живее - в гората, а след това и в града - вече остаряла, свита в своето сукманче, дребна жена с ръце, заприличали от много работа на копита. Гледаше ме в очите и не можеше да се нарадва на зелената ми униформа с дъбови листа. Работата е там, че аз се вглеждах в нея рядко. Увлечен в залисията на службата, не усещах как минава времето и главно – как минава то, без да седна до майка си, да й кажа нещо радостно и хубаво. Срамувах ли се, стеснявах ли се?
И това е вярно: в селските семейства хората някога живееха строго и сурово. Бащите не викаха на майките по име, а им викаха „мари”. Никакви външни признаци на милост и нежност! В такава атмосфера израстнах и аз- научен да крия своите чувства. Аз обичах майка си, почитах я, ала криех чувствата си. Аз обичах майка си, почитах я, но нито веднъж не се обърнах към нея с „мила мамо” или „майчице”.
И тези неизказани думи заседнаха в моето гърло, ала няма вече кому да ги кажа. Мисля си с каква сладост и охота бих ги изрекъл, но мама я няма да ги чуе.
Затова ми се иска да кажа на всички, които имат още майки и бащи: обичайте ги, докато са живи, и непременно им го казвайте! Непременно! Защото утре може да е късно и тогава думите за благодарност и за обич, които не сте им казали, ще заседнат тежки и горчиви във вашите гърла и няма да има вече земна сила да ги махне!
Ако искате да купите ябълки на своите майки и бащи, не отлагайте нито миг. Ако искате да кажете „благодаря” - кажете го веднага, незабавно, защото следващият миг може да ви отнеме тази радост, вам и на вашите родители - завинаги!
Ето какво искам да кажа на тези, които още имат щастието да имат живи родители.”
Николай Хайтов
откъс от книгата " Шумки от габър"
