Белите бели на Били Белята
В средата на града имаше една градина.
А в средата на градината - къща.
От зелени каменни плочи беше покривът й, а под него живееше Два Три Зъба.
Никой не знаеше какво точно има в градината, защото зад високия зид растяха тополи, които си говореха с облаците и, даже ако по улицата минеше великан и се повдигнеше на пръсти, нямаше да може да надникне отвъд. Защото един великан, колкото и да е велик и великолепен, вее пак не може да стигне облаците.
Виж, друга работа щеше да бъде, ако се появеше джудже. То можеше да яхне някоя пеперуда и да мине оттатък оградата.
Но джуджета нямаше. Те се бяха изпокрили в страниците на книгите, защото се страхуваха да не ги блъсне някоя кола..
Нямаше и пеперуди. Нито една пеперуда, защото пеперудите обичат слънцето и поляните, а градът беше мрачен. Комините непрекъснато пушеха и цапаха небето с чернилка и затова слънцето много рядко навестяваше града. Точно тогава хората виждаха Два Три Зъба, който намръщен въртеше педалите на велосипеда си, стиснал под мишница чадър. А зад гърба му се клатушкаше великанска кошница с капаци.
- Сигурно отглежда мечки за цирка - мислеха децата и подтичваха зад него, но Два Три Зъба натискаше педалите и изчезваше зад завоя неизвестно къде, а после се връщаше по същия път и децата бяха сигурни, че ей сега, ей сега, като си влезе в къщи, ще нахрани мечките с мед и гъби и после ще започне да ги дресира.
Но Два Три Зъба залостваше здраво вратата и се прибираше.
Сядаше мрачен пред масата и отваряше кошницата.. И в нея ой/ ой! ой! нямаше нито мечки, нито буркани с мед, нито гъби. Хартия имаше там - разноцветни и пъстри, шарени и писани рола хартия. Два Три Зъба ги слагаше на масата и започваше да майстори. Правеше изкуствени цветя.
- Хората не поглеждат цветята, направени от хартия - казваше си Два Три Зъба. - А забравят, че всяко книжно цвете ще спаси едно истинско цвете от смърт.
И се намръщваше, щом погледнеше навън.
Вън виждаше градината - запустяла и повяхнала - и си казваше, че вече няма нужда от изкуствени цветя. Защото и истински няма.
Но един ден, както работеше на масата, усети нещо странно. Замириса му на свежа земя, току-що разкопана, и на зюмбюл, цъфнал в лехата. Това не беше се случвало много отдавна и той стана неспокоен.
После слезе бързо в градината. И още на втората крачка зърна момиченце - зелено като скакалец, а едното му рамо сякаш потопено в слънце.
-Здравей! - рече то и се подпря на мъничка мотика.
- Уф! - изпъшка Два Три Зъба и махна от ушите си по едно бяло топче.
- Там защо имаш памук? - удиви се зеленото момиченце.
- Навън ужасно бръмчат коли и камиони - рече Два Три Зъба. - И не мога да работя. Затова! А ти коя си?
- Аз съм най-добрият приятел на мотиката, - усмихна се момиченцето. - А пък тя е най-добрият приятел на Били. - Тя погали нежно мотиката. - Ти имаш ли си приятел?
- Имах, - рече Два Три Зъба. - Но после слънцето изчезна зад пушеците и го подарих на един минаващ циганин. Нали виждаш - градината вече няма нужда от мотика.
- Има, има! - оживи се момиченцето и, като се наведе, започна да копае.
- Я си отивай! - рече строго Два Три Зъба. - Тука ще ми направиш билион бели.
- Бре! - удиви се момиченцето. - Ти откъде знаеш как се казвам?
- Не знам! - вдигна рамене Два Три Зъба. - Какво ти е името?
- Много просто - Били Белята. Били - от билион, което е много повече от милион. А Беля значи пакост. Билион Пакости, или по-просто - Били Белята. Приятно ми е!
И Били Белята приклекна, направи поклон и подаде ръка.
- Ох, ох! - рече Два Три Зъба. - Много здраво стискаш!
- Силна съм, защото непрекъснато се упражнявам с моя приятел - каза тя и отново хвана мотиката.
- Не прави бели в градината, Били! - рече Два Три Зъба и помрачня като небето. - По-добре си отивай, защото нямам време да се разправям с тебе.
- Какво нямаш? - запита Белята и се облегна на Най-Добрия Приятел на Били.
- Време! Работя у дома и не мога да се занимавам с разни безсмислени работи. Сама виждаш - няма слънце! А щом няма слънце, какво да правя в градината?
- А ти защо си така мрачен постоянно? - Ей тъй! - рече Два Три Зъба. - Не разбираш ли, че тук по-рано растяха хиляди цветя. Милиони, билиони и трилиони. После навън започнаха да пушат комините. Запушиха. И запушиха небето. Няма въздух, цветята не могат да дишат и аз се прибрах в къщи, седнах пред масата и си запуших ушите с памук.
- Там какво правиш? - наостри уши Били Белята и спря да копае.
- Изкуствени цветя. После ги подарявам на хората. За да не късат истинските. А сега, като няма вече истински, не виждам никакъв смисъл...
Два Три зъба наведе глава и на Белята й се стори, че плаче.
- Ехехееее! - викна тя. - Голям си, пък плачеш! Как се казваш?
- Два Три Зъба! - рече Два Три Зъба.
- Две Три Сълзи - поправи го тя. - Щом плачеш, не те уважавам.
И отново започна да копае. Обърна му гръб и полекичка се отдалечи от него, като размахваше най-добрия си приятел.
След малко се зачу песен. Тя идваше от дъното на градината - там, където Били Белята размахваше мотиката. Песента се въртеше около клоните, после се спусна надолу като ситна зелена мъгла и застла сухата земя. И бучките пръст се раздвижиха, а песента вече стигаше зида и го прескачаше:
Слънцето на небето не залязва,
докато аз пея
и ям портокали и банани
и докато се прибера в къщи да спя,
*
слънцето не залязва.
Такава беше песента, която пееше Били Белята в дъното на градината, Два Три Зъба я слушаше, а под краката му земята се движеше като жива. Той с ужас си помисли, че всеки момент може да стане нещо катастрофално. Или земетресение, или...
- Ами ако изригне някой вулкан! - рече си той и точно в този момент се чу страшен трясък.
Всичко наоколо се разклати. Два Три Зъба видя въздуха как се напука на хиляди зелени парченца. Тогава падна. Навири крака като бръмбар и в ужас затвори очи.
- Ставай! - извика някой зад него и той плахо погледна. И веднага зърна много ярко слънце в средата на синьо небе. Заслепен, отново затвори очи. После несмело отвори пак едното, после другото. Малко встрани от слънцето видя Били Белята, която намусено му подаваше ръка.
- Какво се случи? - запита той и се изправи.
- Направих беля - отвърна мрачно Били. - Пях по-силно, отколкото трябва, и пролетта се пукна с ужасен трясък. Даже си помислих, че може да се е пръснала.
- А няма ли земетресение?
- Тц! - каза Белята и облиза устни. После нарами мотиката и си тръгна.
- Хей, почакай! - завика Два Три Зъба и хукна след нея. - Ами слънцето?
- Какво слънцето? - попита тя, без да се обръща.
- То ще залезе пак и градината ще увехне.
- Ами! - рече Белята и го погледна с бадемовите си очи. - Ти не чу ли песента?
- Да - сети се Два Три Зъба и, докато Били Белята се смаляваше в дъното на градината, той яхна велосипеда.
Малко по-късно хората го видяха да се прибира с лъскава мотика на рамо. Върти педалите, мотиката бляска като бръснач на слънцето, а зад него се носи песен:
Слънцето на небето не залязва,
докато аз пея
и ям портокали и банани
и докато се прибера в къщи да спя,
слънцето не залязва...
Много скоро след това в града се появиха пеперуди. Някои казваха, че ги водело джудже, яхнало златна пеперуда. Джуджето нямало брада и било облечено в зелени дрехи. А единият му ръкав - жълт, сякаш слънце го целува по рамото.
--------------------------------------------------------------------------------
