Аз може хаир да не видя, ама и ти много кютек ще отнесеш и пари от къщата ми няма да видиш!
Това не е ли версия на "Не е важно аз да съм добре, важното е Вуте да е зле" по гръцки? Кое е оригинал и кое - копие, е друга тема. Същественото е, че Андрешко и Ганьо живеят във всеки от нас и колкото и да се пънат в Брюксел да ни налагат евро ценности целящи Ганьо и Андрешко да плащат с евро охота прищявките на евро администрацията, Ганьо си е Ганьо, а Андрешко си е Андрешко. Те са вечни, а разните му там съюзи - преходни. Те така навремето един друг "союз нерушимий" ни призоваваше с "Дайте другари, да дадем!" - ама и той си отиде в историята, а Андрешко и Ганьо се оказаха по-мъдри, щото оцеляха...
P.S. Сега ни заливат с други евро-абсурди като "задължително доброволно осигуряване". Демек ако не плащаш с радост - дупе да ти е яко...
да допълня скитъре, че от желание да ме сложиш на мястото ми (а аз съм си на него) нема начин да не измислиш някоя несъществуваща аналогия.
Та
за да си почтен!!! трябваше да започнеш цитата от тука:
Да влезеш в къщата ми с балтията щото си дал пари на комшията да оправи тротоара на улицата пък двамата сте ги изяли и изпили и се надаш да си ги върнеш от мене, много здраве ще имаш. Аз може хаир да не видя, ама и ти много кютек ще отнесеш и пари от къщата ми няма да видиш!Ако в това виждаш Вутевщина, наистина са ти били зле и началните учители и учителите по литература.
Колкото до Брюкелските ценности, тях ги оставям на тези дето са виждали Оупа само на картинка. Те и Ганю са двете страни на един и същ медал.
Андрешко, освен че ми е сред любимите герои, нито има място сред последните, нито Оупа-неолайнярските ценности могат да му се мерят на малкото пръстче!
"
— Дий, ди-и, господа! — извика Андрешко и завъртя камшика.
— Ти господа ги наричаш, а? По-добре наричай ги братя — забележи сърдито съдията.
— Ще се разсърдят, господин съдия! Ще ги докача на чест, ако не им кажа господа… Службата им е чиновнишка — на часове.
На час стават, на час лягат, на час ги поим, на час ги храним. После ги впрягаме, влизат, значи, в канцеларията, и толкоз. А понякогаж в яслите и вестник прочитат.
...
— Карай, карай, говедо!
И като се наду сърдито, потъна в кожуха си и млъкна.
„А-а, попаднал си в ръце, приятелю“ — помисли си Андрешко И като се обърна, попита със сериозен тон:
— Та по изпълнение, а? Кому ше изгорите душицата?
Съдията дълго мълча, после сърдито отговори:
— Има един — Станойчо го казват — нисък такъв… с дебел врат…
— Знам го. Нему ще секвестирате житото, а? Сиромах е той, господин съдия, не закачайте го.
...
— Карай, хей, шоп! Ще помръзнем!
Андрешко безучастно подвикна на конете и лениво размаха камшика над главите им. Те нехайно и омърлушено влачеха каруцата, сякаш не чуваха. Андрешко мислеше за бедния Станоя, комуто съдията утре е секвестира житото, съдията, когото той сега караше.
„Ти ми докара тая беля, Андрешко.“ — ще му каже Станоя, като се научи, и ще го изпсува. После ще се разтъжи, ще го почерпи, ще се напие и ще плаче.
„Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне… — мисли Андрешко. — Трябва да му се каже да скрие житцето през нощта и да омете хамбара, инак цяла година ще опъва уши от глад… Трябва да му се помогне —
не може инак!“
...
— Момче, не шегувай се бе — замоли се съдията. — Не ме оставяй!… Ела! Извади ме оттук!
— Тъмно е, господин съдия, тъмно е, не се вижда нищо!…"
