"
— Море, кажи си, Зорбас, не го усуквай! — извиках аз, за да го раздразня. — Струва ми се, че не те е много-много еня за родината, негоднико!
...
Той се ядоса, удари с юмрук по стената, гръмнаха газените тенекии.
...
Разтвори ризата си, смъкна панталоните си.
— Дай лампата тук! — заповяда той. Приближих се с лампата; светлината падна върху слабото, изпечено тяло — дълбоки белези от рани, следи от куршуми, същинско решето бе тялото му.
— Погледни сега и от тази страна!
Извърна се и ми показа гърба си.
— Виждаш ли — отзад нямам нито един белег от рана… Разбра ли? Остави сега лампата пак там!
Сложи панталона и ризата, седна на леглото си.
...
— Където и да ме докоснеш — каза той, — стон издавам; целият съм в рани. Какво си седнал тогава да ми дрънкаш за жени? Аз, когато вече разбрах, че съм станал истински мъж, не се и обръщах дори да ги погледна. И ако ли пък се обръщах, докосвах ги само за един миг, ей тъй, с един скок, като петел, и отминавах. „Мръсните им кучки такива, казвах си аз, мръсните им попадии такива, искат да ми изпият силата! Пфу, да се не видят!“
Грабнах, значи, пушката си и — друм! Хванах балкана, станах комитаджия. Веднаж, около здрач, се промъкнах в едно българско село и се скрих в един обор, в самата къща на един български поп, свиреп кръвопиец комитаджия. Хвърляше нощем расото, обличаше се в овчарски дрехи, вземаше си оръжието и потегляше към гръцките села; връщаше се сутринта, на разсъмване, измиваше се от калищата и кървищата, и отиваше на литургия. През ония дни беше убил един учител грък в леглото му, както си спял. Вмъкнах се, значи, в обора на попа и зачаках. Изтегнах се по гръб върху тора, зад двата вола, и зачаках. По едно време, по мръкнало, ето ти го влиза и попът да нахрани животните си; нахвърлих се върху него и го заклах като агне.
...
След няколко дни влязох отново в същото село посред бял ден — представих се, уж де, за пътуващ търговец... По едно време, пред една къща, гледам пет облечени в черно боси деца — заловили се за ръце и просят. Три момиченца и две момченца; най-голямото имаше около десетина години; най-малкото беше още бебе и кака му го държеше на ръце и го целуваше и галеше, за да не плаче. Не знам и аз какво ми скимна, божие просветление, та се приближих до тях:
— Чии сте вие бре, деца? — питам ги аз на български.
По-голямото момченце вдигна главичката си:
— На попа — отвърна то, — дето го заклаха завчера в обора.
Очите ми се наляха със сълзи; земята се завъртя около мен като воденичен камък; опрях се на стената, земята спря...
Измъкнах от силяха кесията си, пълна с турски лири и меджидиета...
Оставих им и кошницата със стоката...
И веднага си плюх на петите; излязох от селото, разкопчах ризата си, измъкнах „Света София“, дето си я бях избродирал сам; скъсах я, захвърлих я и почнах да тичам… Тичах… тичах…
И все още тичам!
Зорбас се облегна на стената, извърна глава и ме погледна:
— Така се отървах — каза той.
— Отървал си се от родината ли?
— Да, от родината — отвърна Зорбас със спокоен, твърд глас.
И след малко додаде:
— Отървах се от родината, отървах се от поповете, отървах се от парите, отсявам. И все повече отсявам, олеква ми. Как да ти го кажа? Освобождавам се, ставам човек.
Очите на Зорбас светеха, широката му уста се смееше доволно. След като помълча малко, той пак се разпали; сърцето му преливаше, не можеше да го удържи.
— Едно време си казвах: този е турчин, този е българин, а този е грък. Извършил съм такива неща за родината, началство, че ще ти настръхнат косите; крал съм, грабил съм, изгорил съм села, обезчестил съм жени, изтребил съм цели семейства… Защо? Защото, казва, били българи, турци. „Уу, да се не видиш макар, мръснико — казвам си често аз на себе си и се чумосвам. — Уу, да се не видиш макар, серсемино!“ Нали ми дойде вече акълът, гледам сега хората и си казвам: „Този е добър човек, онзи е лош.“ Какъвто ще да е — българин или грък! Все едно е, добър ли е, лош ли е, това само питам сега. И колкото по остарявам, на, кълна ти се в хляба, който ям, струва ми се, че ще почна и това да не питам...
...
И ако пък е жена, ее, тогава вече ми иде, на, кълна ти се, да се разплача. Задяваш ме час по час твоя милост, че обичам жените; ами че как, бре, да не ги обичам, като са такива слаби същества, дето не знаят какво искат и дето само като ги хванеш за ненките, веднага разтварят всички врати и се предават?
Влязох веднъж пак в едно българско село. Един мръсник грък, старейшина, ме издаде и ме обградиха в къщата, където бях отседнал. Изскочих аз горе, запълзях от покрив на покрив, имаше луна, заскачах от тераса на тераса, за да се измъкна. Ала забелязаха сянката ми, качиха се по покривите, откриха огън по мен. Гледам, какво да направя? Рипам в един двор; и току изведнаж изскача една българка — тя спяла на двора — по нощница и като ме вижда, отваря уста да извика, ала аз протягам ръка, прошепвам й: „Аман! Аман! Мълчи!“ и я хващам за гърдите. Жената побледня, премаля. „Влез вътре — казва ми тя тихо, — влез да не ни видят…“ Влязох вътре, стисна ме за ръката: „Грък ли си?“ — казва ми тя. „Да, грък. Не ме издавай.“ Прихванах я през кръста, не продума нищо. Спах с нея и сърцето ми тръпнеше от нежност. „На — казвах си аз, — на бре, Зорбас, това ще рече жена, това ще рече човек! Ама българка ли е? Ама гъркиня ли? Ама арапкиня ли? Все същото е, бре! Човек е, човек. Не те ли е срам да убиваш? Пфу на теб!“
Това си казвах, докато бях при нея, в топлите й прегръдки;
ала къде ти да ме остави родината, кучката й недна бясна! Измъкнах се сутринта, преоблечен в български дрехи, които ми беше дала българката, вдовицата...
...
а, да, върнах се аз на следващата нощ — патриот, видиш ли, див звяр — върнах се с една тенекия газ и подпалих селото. Изгоряла е навярно и тя горката...
...
— Родината, ми казваш… Слушаш бабините деветини, които книгите ти казват… Мене слушай; докато има родина, човекът ще си остава звяр, див звяр… Но, слава богу, аз се отървах, отървах се, свършено! Ами твоя милост?
...
— Заспа ли, началство?...
"
