Мартин Хюфнер е познато и уважавано име сред инвестиционната общност в Германия и не само.
На сайта на германската фондова борса има една рубрика, в която той и други разбирачи списват седмични коментари. Опитвам поне веднъж в месеца да преглеждам за нещо интересно.
Има неща, с които съм съгласен, с други не, но още никой не е дошъл да ме пита. :-))
Миналата седмица прочетох негов коментар и все търся време за да редактирам един гугъловски превод на материала (за съжаление смисълът на места се губи и неможах да си позволя да го посоча само) и тази нощеска поста на Неарвана силно ме заинтригува, преодолях мързела си и го направих.
Обърнете по-скоро внимание на историческите аспекти. Много често се споменава великата депресия, но тя не е единственият исторически и икономически опит, който може да ни поучи (да поучи политиците и елитите).
""
http://www.boerse-frankfurt.de/DE/index.aspx?pageID=44&Tab=BoerseFrankfurtСедмичният коментар на Хюфнер: Перспективи за намаляване на дълга?
За инвеститора
Дискусията за прекомерния държавен дълг показва забележително сходство със ситуацията в период на висока инфлация в 70-те години. Добрата новина: макроикономически дисбаланси могат да бъдат коригирани. Лошата: Това отнема много време, болезнено е и изисква значителни усилия.
Huefner
21-ва Октомври 2011. Франкфурт (Франкфуртската фондова борса). Всички са съгласни с твърдението, че народните стопанства са трайно в здравословно състояние, само когато задълженията на държавата се погасяват. По същия начин обаче, повечето от тях са убедени също така, че намаляването на дълга в модерните демокрации не е възможно. На Политиците им липсва силата да намалят разходите и да увеличат данъците. Те се страхуват, че посредством една рестриктивна фискална политика могат да навредят на икономическия растеж и да увеличат нивото на безработицата в. В тази връзка са и страховете на много инвеститори, че в крайна сметка няма да остане друг изход, освен девалвиране на дълга чрез инфлация или респективно да се проведе една парична реформа.
Публикация
Оправдана ли е една толкова песимистична перспектива? Без съмнение тя е правдоподобна. В човешката история не се е случвало често да се намали дълга чрез строга финансова политика. Паричните реформи, от друга страна, далеч не са толкова рядко явление. В тази връзка не трябва да се гледа само в посока на Гърция, където в последните двеста години е имало пет парични реформи (т.е. средно на всеки 40 години). Германия е имала в последните сто години две, а новите провинции дори три реформи.
След края на Втората световна война В САЩ не се стига до парична реформа. Високият дълг, обаче, е бил обезценен в рамките на дълъг период от много години, чрез инфлация, която е била над процента на лихвите. Това е де факто едно отнемане на стойност от спестителите. Само няколко малки страни, като Латвия и Исландия, успяха да въведат в страните си ред чрез строга финансова политика.
Разбира се, това е само половината от истината. Журналистът Бернар Jünemann от Германската телевизия на вложителите, успя наскоро да привлече вниманието ми на забележителния паралел между сегашната ситуация с дълга и обсъжданията на инфлацията в 70-те години на миналия век. Тогава целият свят се оплаква от голямото увеличение на цените. Малко хора са имали надежда, че светът отново ще успее да се оправи. И въпреки всичко оздравяването се получи. От графиката се вижда как увеличението на цените в Германия от средата на 70-те години се върна от тогавашните близо 8 на сто до 2,5% днес. В САЩ, процентът е намалял от почти 15% до 3.9 процента. Това биха били добри примери за едно намаляване на дълга.
Как са успели да го постигнат? Първо, трябва да разполагате с правилните познания. Когато инфлацията се е наблюдавал специфичен факт, че на нея и е вътрешно присъща тенденция за самоускорение. Ако инфлацията е примерно 5 на сто, то тя не се задържа там, а се вдига вероятно до 10 или повече процента. От друга страна, в дългосрочен план инфлацията не насърчава растежа и броя на работните места, а вреди на постигането на тези цели. Това се наблядава в края на 70-те и началото на 80-те години, когато в кратки отстояния от време следват поредица от рецесии. Дори вече се е говорело за стагфлация, т.е. комбинация от инфлация и стагнация.
Държавният дълг също има тенденция за самостоятелно ускорение. Колкото е по-голяма задлъжнялостта, толкова повече средства трябва да бъдат изразходвани за лихви и погашения и толкова по-голяма ще бъде необходимостта от нови заеми. Същевременно дълговете трайно (в дълга перспектива) не помагат на растежа и заетостта, а по-скоро действат като спирачка. Двамата американски икономисти Кенет Рогоф и Кармен Райнхард са доказали на базата на исторически опит, че националният дълг в размер по-висок от 90 на сто от брутния вътрешен продукт, има предимно негативни ефекти. Този извод обаче далеч все още не се приема като неоспорима истина.
Далеч не е достатъчно наистина да разполагаш със знание и опит. В един глобален свят трябва да се постигне консенсус между основните страни. И в онези времена това не и било никак лесно. На международните конференции в онези години, между тогавашния германския канцлер Хелмут Шмидт и U. С. президента Джими Картър трябва да е летяла перушина. Накрая все пак е постигнато съгласие, отразено в едно комюнике на срещата на върха в Лондон на седемте най-големи индустриални държави, като е предвидена формулировка, която влиза в историята. "Инфлацията не съкращава безработицата. Напротив, тя е една от основните и причинители! " Това беше пробив. В проблемите с дълга от тогава до сега няма такъв ясен консенсус. Дори на международни конференции не се стига до ярки спорове по този въпрос. Всеки казва, че спестяването е важно, но само в средносрочен план и само не сега.
В крайна сметка, трябва да има смели политици, които да приложат това на практика. В САЩ това е края на 70-те, началото на 80-те години, когато шефът на Федералния резерв Пол Волкър се е борил с обезценяването на парите чрез драстичното увеличаване на лихвените проценти. Това довежда до временно забавяне на конюнктурата. След този период обаче, икономическото развитие заастава на здрава почва (което се отразява благотворно и на капиталовите пазари). При подобни ситуации е необходимо и търпение. Подобрението не може да се постигне от днес за утре. То продължава десетилетия.
За инвеститора
Добрата новина за инвеститорите: Сравнение с инфлационния проблем през 70-те години показва, че ние не трябва да очакваме най-лошото. Макроикономическите дисбаланси могат да бъдат намалени. Лошата новина е, че в областта на дълга ние сме далеч от постигането на тази цел. Натискът, който идва от страна на цялостното икономическо развитие не е достатъчно голям, че има обрат в политиката. Не се и борим наистина за това.
Може би първо трябва да стане много по-зле, за да може после да стане по-добре.
Коментари или предложения? Мартин Huefner търсите с нетърпение да говоря с вас:
redaktion@deutsche-boerse.com.
© 21во Октомври 2011/Martin Huefner
Д-р Мартин W. Hüfner, главен икономист в Assenagon Асет Мениджмънт АД Той е продължение на много години главен икономист и старши икономист в Deutsche Bank и HypoVereinsbank. В Брюксел той оглавява престижната икономически и парични въпроси на главния икономист на Европейската банкова федерация. Huefner пише за големи международни вестници като Neue Zürcher Zeitung или швейцарската икономика и финанси, както и за големите вестници в Германия. Той е автор на няколко книги, включително "Европа - Силата на утрешния ден" и "завръщане за Германия".
Hüfners Wochenkommentar: Chancen auf einen Schuldenabbau?
Für den Anleger
Die Diskussion über die zu hohen Staatsschulden weist bemerkenswerte Ähnlich-keiten mit den Verhältnissen in der Zeit der hohen Inflationsraten in den 70er Jahren auf. Die gute Nachricht: Gesamtwirtschaftliche Ungleichgewichte lassen sich korrigieren. Die schlechte: Es dauert lang, ist schmerzlich und erfordert erhebliche Anstrengungen.
Hüfner
21. Oktober 2011. FRANKFURT (Börse Frankfurt). Alle sind sich einig, dass die Volkswirtschaften dauerhaft nur dann gesunden, wenn die Verschuldung der Staaten zurückgeführt wird. Genau so sind die meisten aber auch davon überzeugt, dass eine Reduzierung der Schulden in modernen Demokratien nicht möglich ist. Den Politikern fehlt es an Kraft, die Ausgaben zu kürzen und die Abgaben zu erhöhen. Sie haben Angst, durch eine restriktive Finanzpolitik das Wachstum zu beschädigen und die Arbeitslosigkeit noch mehr nach oben zu treiben. Daher die Befürchtung vieler Investoren, dass am Ende kein anderer Ausweg bleibt, als die Schulden durch Inflation zu entwerten oder eine Währungsreform durchzuführen.
Anzeige
Ist ein so pessimistischer Ausblick gerechtfertigt? Plausibel ist er zweifellos. In der Geschichte ist es nicht oft gelungen, die Schulden durch eine rigorose Finanzpolitik zu verringern. Währungsreformen sind gar nicht so selten. Man muss dafür nicht nur nach Griechenland schauen, wo es in den letzten zweihundert Jahren fünf Währungsreformen gab (im Schnitt also alle 40 Jahre). Deutschland hatte in den letzten hundert Jahren zwei, die neuen Bundesländer sogar drei.
In den USA kam es nach dem Zweiten Weltkrieg zwar nicht zu einer Währungsreform. Die hohen Schulden wurden aber über viele Jahre durch eine Inflation entwertet, die über den Zinsen lag. Das war de facto eine Enteignung der Sparer. Nur einige kleine Länder, wie Lettland oder Island, haben es durch eine rigorose Politik geschafft, ihr Land wieder in Ordnung zu bringen.
Freilich ist dies nur die halbe Wahrheit. Der Journalist Bernhard Jünemann vom Deutschen Anleger Fernsehen hat mich vor kurzem auf die bemerkenswerte Parallelität zwischen der heutigen Schuldensituation und der Inflationsdiskussion in den 70er Jahren aufmerksam gemacht. Damals klagte alle Welt über die hohe Preissteigerung. Kaum jemand hatte die Hoffnung, dass die Welt davon wieder herunterkommt. Es gelang trotzdem. Die Grafik zeigt, wie die Preissteigerung in Deutschland seit Mitte der 70er Jahre von zeitweise knapp 8 Prozent auf heute 2,5 Prozent zurückging. In den USA verringerte sich die Rate von knapp 15 Prozent auf 3,9 Prozent. Das wären schöne Beispiele für einen Schuldenabbau.
Wie ist das gelungen? Zuerst muss die richtige Erkenntnis da sein. Bei der Inflation war es einmal die Tatsache, dass ihr eine Tendenz zur Selbstbeschleunigung inne wohnt. Wenn die Geldentwertung bei 5 Prozent liegt, bleibt sie nicht dort, sondern steigt auf vielleicht 10 Prozent und mehr. Zum anderen fördert Preissteigerung auf lange Sicht nicht Wachstum und Beschäftigung, sondern schadet diesen Zielen. Das zeigte sich Ende der 70er, Anfang der 80er Jahre in der kurzen Abfolge von Rezessionen. Man sprach schon von Stagflation, also der Kombination von Inflation und Stagnation.
Auch Staatsschulden haben die Tendenz zur Selbstbeschleunigung. Je höher die Verschuldung, umso mehr muss für Zinsen und Tilgungen ausgegeben werden und umso größer ist die erforderliche Neukreditaufnahme. Gleichzeitig helfen Schulden auf Dauer dem Wachstum und der Beschäftigung nicht, sondern wirken bremsend. Die beiden amerikanischen Ökonomen Kenneth Rogoff und Carmen Reinhard haben aufgrund der historischen Erfahrung nachgewiesen, dass eine Staatsverschuldung, ab einer Größe von 90 Prozent des Bruttoinlandsprodukts, überwiegend negative Wirkungen hat. Diese Erkenntnis ist aber bei weitem noch nicht Allgemeingut.
Es reicht freilich nicht, die richtige Erkenntnis zu haben. In einer globalen Welt muss zwischen den großen Nationen ein Konsens erzielt werden. Das war schon damals nicht leicht. Zwischen dem damaligen deutschen Bundeskanzler Helmut Schmidt und dem amerikanischen Präsidenten Jimmy Carter sollen in jenen Jahren auf internationalen Konferenzen "die Fetzen geflogen" sein. Schließlich erreichte man aber im Kommuniqué des Londoner Gipfeltreffens der sieben größten Industrieländer eine Formulierung, die in die Geschichte einging: "Inflation verringert die Arbeitslosigkeit nicht. Sie ist im Gegenteil eine ihrer Hauptursachen." Das war der Durchbruch. In der Schuldenfrage gibt es bisher keinen so klaren Konsens. Es wird auf internationalen Konferenzen noch nicht einmal wirklich darum gekämpft. Jeder sagt, Sparen ist wichtig, aber nur auf mittlere Frist und noch nicht jetzt.
Schließlich muss es mutige Politiker geben, die das in die Praxis umsetzen. In den USA war es Ende der 70er, Anfang der 80er Jahre der amerikanische Notenbank-präsident Paul Volcker, der die Geldentwertung mit drastischen Zinserhöhungen bekämpfte. Das führte vorübergehend zu einem Konjunktureinbruch. Danach stand die wirtschaftliche Entwicklung jedoch auf gesünderen Füßen (was auch den Aktienmärkten zugute kam). Man braucht dabei auch einen langen Atem. Die Besserung kann nicht von heute auf morgen erreicht werden. Sie dauert Jahrzehnte.
Für den Anleger
Die gute Nachricht für den Anleger: Der Vergleich mit der Inflationsproblematik in den 70er Jahren zeigt, dass man nicht mit dem Schlimmsten rechnen muss. Gesamtwirtschaftliche Ungleichgewichte können zurückgeführt werden. Die schlechte Nachricht: Wir sind in der Schuldenfrage davon noch weit entfernt. Der Druck von der gesamtwirtschaftlichen Entwicklung ist nicht groß genug, dass es zu einem Umsteuern der Politik kommt. Es wird auch nicht richtig darum gekämpft. Vielleicht muss es erst schlechter werden, bevor es besser wird.
Anmerkungen oder Anregungen? Martin Hüfner freut sich auf den Dialog mit Ihnen:
redaktion@deutsche-boerse.com.
© 21. Oktober 2011/Martin Hüfner
Dr. Martin W. Hüfner ist Chief Economist bei Assenagon Asset Management S.A. Er war viele Jahre Chefvolkswirt beziehungsweise Senior Economist bei der HypoVereinsbank und der Deutschen Bank. In Brüssel leitete er den renommierten Wirtschafts- und Währungsausschuss der Chefvolkswirte der Europäischen Bankenvereinigung. Hüfner schreibt für große internationale Zeitungen wie die Neue Züricher Zeitung oder die Schweizer
""
